РЕЛИГИЯ, ЕТНОС И СОЦИАЛИЗАЦИЯ – НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ РЕЛИГИОЗНОСТТА НА ПОМАЦИТЕ В ПИРИНСКО
ШАБАН ДАРАКЧИ
Уважаеми читателю,
Настоящата разработка ще се опита да те въведе в един свят колкото непознат, толкова и близък. Казано с други думи, твоето внимание ще бъде ангажирано с темата за българомохамеданите и тяхната религиозност.
Методът, които е използван, е наблюдение с участие. В самото начало искам да уточня, че групата, която е обект на моето наблюдение, се намира в южната част на Пирин на 17 км от гр. Гоце Делчев. Самият аз съм роден и израснал там. В продължение на 20 години съм участвал в повечето от дейностите на тези хора. Професионални наблюдения съм правил почти 2 години след участието ми по проект на фондация МИЧП (Междуетническа инициатива за човешки права).
След професионална подготовка и обучение за модератор научих неща, с които много лесно си обяснявах поведението на хората, сред които съм роден и израснал. Четири години по-късно, въоръжен със социологически инструментaриyм и обективност, реших да анализирам битието на тези хора. Две са основните причини за това:
Втората, но не и по важност причина е дискусията, която се води в научните среди и медийното пространство относно идентичността, религията и начина на живот на помаците.
Още тук искам да вметна, че ще използвам помаци, а не българомохамедани, а по-късно ще се аргументирам за тази дефиниция, когато изясняваме етническата принадлежност на тези хора.
Освен наблюдение с участие, другият изключително полезен метод за това изследване е дълбочинното интервю. Разговорите с хората, които изследвах, бяха изключително полезни за анализите и заключенията изложени по-нататък в текста. Чисто методологически, фактът, че съм част от тази група, беше от голямо значение, аз не бях чужд за тях те не се усъмниха и за миг в това, което правя. Дори по-възрастните с охота разказваха за всичко преживяно, даваха съвети и критикуваха. Правя това сравнение на база наблюдения на работа на социолозите изследователи, които идват обикновено от София или чужбина, и реакцията на местното население.
Социализация и религия.
Тук няма да разглеждаме сложни теоретични конструкции и взаимовръзки между социализация и религия. Ще се опитам по-скоро да проследя начина, по които се усвоява религиозното в процеса на социализация. Не случайно този процес има особено важно значение за това изследване и точно за тази група, но това ще стане ясно по-нататък в текста; нека сега видим самия процес. По отношение на социализацията Сава Джонев казва: “Тя представлява отношение, процес, при който личността овладява определен социален опит и формира социално значими черти под влияние на активното въздействие, което и оказва социалното обкръжение”.
В този случай за изключително важно е начинът на усвояване на езика. В процеса на социализация езикът е изпълнен с религиозни думи. От многобройни наблюдения успях да отсея следните няколко думи и словосъчетания, които присъстват в разговорите между родители и деца. Това са: Аллах, грях, сиваб (което на арабски е противоположно на грях); Аллах да пази; “Аллах беклесън”. Първоначалната словесна мисловна конструкция е изпълнена с религиозно съдържание. Според Дж. Х. Мийд думата е символ, които е еднакъв за двете страни и по този начин се осъществява успешна комуникация, бих казал свързваща, консолидираща комуникация. Всичко това е валидно в рамките на първичните социализация, на малката група, каквато е семейството.
Жан Пиаже предлага 6 основни периода, през които протича социализацията. За нас в това изследване от особено значение са 2-ят и 3-ят период, които той нарича:
- “поява на езика и формиране на допонятийно мислене” от 2 – 4 год.
- Интуитивно нагледно мислене – 4 – 7 год.
Защо точно тези два периоди са интересни и полезни тук?
Първият е важен не само с усвояване на езика, но и възприемането на социално-исторически и културни отношения, класификации и система от понятия. Основна класификация, която усвоява детето в семейството (периодът до 4 г.) е определението или разграничението между “наш” и “друг”. Децата не разбират кой са точно тези други, като тук възрастните визират хората, които са немюсюлмани. Те разбират, че има други, които не са “наши”, те са “чужди”.
Във втория етап (трети в системата на Пиаже), които се характеризира с неразграничаване от страна на децата между “Его-то” и “Другите” и с безкритичност към околния свят, те интернализират и персонализират тези чужди, за които са чували по-рано.
Те завинаги се утвърждават в психиката като “други”. Те са тези, които имат различни имена, различно облекло, различен език (обикновено в този случай другите говорят на официален, а “нашите на диалект”. Те са тези от телевизията, от вестника, тези, които отпращат молби към бог, а не към Аллах.
Едно е факт – те са приети безрезервно, и то завинаги, като чужди. Друго съществено, важно за този първоначален период или наречен още първична социализация при децата, е усвояването на знания за религията, които, забележете, никога не я назовават като ислям или каквато си поискате негова разновидност. Знанията за религията са изградени около името на Аллах. То присъства във всички разговори, независимо от текста. Знанията на религията не се изграждат чрез религиозни факти. Те съдържат знания основно за това кое е разрешено и кое не е. Много просто и лесно разбираемо.
Цялото това знание основано на двете крайности “добро – зло” е описвано в мистично звучащо за детската психика “Аллах”. Мистично, защото основният език все пак е българският. Ако трябва да се схематизира начина по които се представя и въплътява у индивида религиозното, то схемата би изглеждала така:
Винаги, когато се разглежда тази общност, трябва да се прави това разграничение. Религията не се обяснява с факти, имена и пр. Тя служи само за окачествяване на дадено социално действие, независимо дали е член от групата или е външно.
На 7-годишна възраст децата отиват на училище. Някой би ме упрекнал, че училищният процес започва по рано, но трябва да имаме предвид, че детската градина не функционираше до преди 3 години, резултат от промените от 1989 година и реформите в сферата на образованието. Следващите етапи на социализация, за които говори Пиаже, са свързани с периода над 7 годишна възраст. С какво е интересен училищният период? Тук забелязваме, че изграденото възприятие за “чуждо” работи в смисъла на отхвърляне.
Какво се има предвид? Всяка информация за процеси, явления и други факти, както научни, така и морални, естетически, всеки опит за представяне на средни точки различни от религиозните се посреща от страна на децата с неодобрение и недоверие. Учителите разясняват на децата за природни феномени и явления от научна гледна точка. Интересно е да се наблюдава как те реагират и коментират тези процеси. Те говорят с насмешка, че вече категоризират с понятието чужд, най-напред учителя, а после и информацията, която им е поднесена. Тази информация се приема за невярна. Затова вторият и трети период от социализацията на Пиаже са толкова важни – защото се оказват решаващи точно в този случай, при които имаше общност, характеризираща се с различна религиозна и етническа принадлежност. Общности, в които се формира знанието от най-ранна детска възраст за “чуждия друг”, а както виждаме по късно, и “лошия” друг. Използвам “лошият” друг, защото винаги, когато съм разговарял с децата, не си обяснявам защо този друг, освен че е “чужд”, за тях той е “лош”. Няма признаци това да е внушавано от по-възрастните. Те правят разграничение за този “чужд друг”, но без окачествяване като лош или добър. Защо се формира това отношение като към лош е тема на друго изследване.
За да не избягаме съвсем от темата за религията и социализацията, нека направим извод: В процеса на социализация в тази общност се изгражда стабилен критерий за “друг”, “чужд” и “наш”, който се оказва решаващ в целия живот на хората – това е разграничителната линия, по която се градят социалните контакти и взаимоотношения.
В процеса на социализация знанието за религия е оскъдно откъм религиозни факти, но за сметка на това изгражда своеобразна преграда, която не позволява на индивида да възприема гледни точки, различни от тези на религията, които са изградени отново на принципа “наши и чужди”.
Познават ли помаците религията си?
В описанието, което прави Ибрахим Карахасан на помаците в България, не се разграничават достатъчно различните географски райони и специфичното откъм познанията им за исляма. А може би това не е и целта на автора.
Тук трябва да уточним, че този анализ обхваща и се отнася за помаците в Гоцеделчевско и по-специално за село Брезница.
Имам достатъчно основания да твърдя, че в този регион имаше специфични различия при помаците от другите помаци в други географски райони. В Гоцеделчевско помаците смятат себе си за изповядващи ислям. На последното преброяване, когато в анкетната карта на НСИ трябваше да се самоопределят за шиити или сунити, бях свидетел на липса на каквато и да е информация по въпроса. Подобно на всички въпроси, свързани с идентичността на тази общност, и това се коментираше навсякъде на улицата, пред джамията, чакайки за молитва, в магазините и изобщо на всички възможни места, където се събираха хора и обменяха информация. Основните фигури, до които се допитваха хората, бяха ходжите.
Пресилено ще бъде веднага да ги заклеймим като непознаващи религията си. Нека продължи в този ред на мисли и проследим ритуалите, обредите и празниците им.
В селото се празнуват основно два големи религиозни празника – Рамазан Байрам и Курбан Байрам. Без да изпадаме в теологична прецизност, за целта на този анализ трябва да споменем основните ритуали свързани с тях, които, забележете, винаги се извършват по един и същи начин и до днес със строго съблюдаване на традицията. Ролята на отговорен за ритуалите имат обикновено по-възрастните. Те връщат понякога децата да изпълняват два и дори няколко пъти определено действие. Основни ритуали са:
1.Рамазан Байрам
- целуване на ръка, рано сутринта на първия ден с думите “Барям, бузум барела”.
- даване на зетят “милостиня”;
2.Курбан Байрам
- целуване на ръка – това винаги и на двата празника е ритуал, който се извършва от страна на всеки млад към всеки по-възрастен от него;
- даване на милостиня;
- специално обредно клане на животно;
Хората ми споделиха, че не знаят какъв е смисълът на всички обреди. Техният мотив за изпълнението им е породен от традицията, от необходимостта. Тук ще цитирам една жена: Фатме на 36 години “Така трябва, така си е правилно така си е открай време”.
Друг показател за това, че липсва информация за същността на исляма, е практиката да се ходи на врачки и баячки. Ислямът категорично отхвърля магиите, предсказанията и всеки опит да бъде променена съдбата на човек, така както е решил Бог. Най-разпространените практики са чупене на яйце, престояло една вечер под възглавницата на човека, на когото ще се предсказва, обикновено когато боледува; леенето на куршум; предсказване чрез хляб, завързан на конец; носене на т.нар. “амаля” – писания от Корана, обвити и пришити в плат, закачващи се на врата. Друга практика, която е много интересна е т.нар. “колаче”. То представлява тесто във формата на геврече опечено на слънце. За него ми разказваха, че се омесва само от кърмата на майка и дъщеря родили по едно и също време. Те са убедени в магическото му свойство да сближава. Вярва се, че ако погледнеш някого, той се влюбва завинаги в теб и оставаш с него цял живот. Гасенето на въглени е друга широко разпространена практика.
За да не се отнесем съвсем нека да формулираме тези данни така. Религиозното и магическите практики съжителстват в бита и съзнанието на тези хора и до ден днешен без да си противоречат, без да се взаимоизключват или пораждат недоверие едно към друго. Това идва да потвърди още веднъж хипотезата, която преследвам още от началото на този текст. Религията не се познава откъм съдържание. Нека разгледаме религиозните практики, произтичащи от необходимостта за потвърждаване на религиозна принадлежност. На първо място, това е задължителният петкратен немез (молитва). За мъжете е препоръчително той да се извършва в джамията, за жените може и вкъщи.
Мнението на хората е, че молитвата е хубаво нещо, но те нямат време за такива неща и по-скоро се наблюдава тенденция молитвите да се посещават от предимно – възрастни хора. Начинът, по които се говори за молитвата ни подсказва, че те не знаят за задължителния й характер.
Милостинята, която се дава на двата големи празника също не се раздава по утвърдените правила на исляма. Хората сами решават колко и на кого. Естествено и тук по тази тема, те също нямат предварителната информация какъв е смисълът и колко и на кого се раздава “зекята”.
Бракосъчетанието е следващият важен пункт в системата на религиозни ритуали, показващи степента на познание на религията.
Ислямът забранява полово сношение преди религиозен брак. Религиозният брак при помаците си извършва в къщата на младоженеца, но забележете, няколко (от 1 – до 3) дни след самия брак, влагайки тук смисъла на брак, породен от сексуална практика. Ходжата извършва тази процедура срещу заплащане, което не определя той, а т.нар. Джамийско настоятелство – управителен орган на религиозната институция там. Тук възниква въпросът – защо ходжите, след като знаят за тази забрана от исляма, продължават да сгодяват младоженците?
Следващият важен момент са ритуалите при смърт.
До 52 дни след като е починал човек, всяка вечер по улиците около къщата, в която е живял, се раздават на минувачите дребни сладки. Мотивът, който споделят хората, е свързан с вярването, че това, което се раздава на другите, “всъщност отива при починалия на другия свят”. На 52-я ден се прави специална вечеря, на която се извършва молитва от ходжи (“повече от един”) отново срещу заплащане.
Не е нужно да сме специалисти по теология, за да знаем, че и това не се толерира по-никакъв начин от исляма. Напротив дори отново се нарушават някои от основните му принципи. Най-важният от тях е схващането, че нищо не помага на починалия в отвъдното – там той може да разчита само и единствено на земните си благородни постъпки.
Ако направим сравнителен анализ между начина, по който се изговарят специфичните молитви за исляма на арабски език от местното население и начина, по който би трябвало да се изговарят, веднага става ясно, че съществува коренна разлика.
Какъв извод може да се направи от тези, а и други случай от моето наблюдение. Голяма част от религиозните практики се извършват без да се знае за смисъла и значението, с което те са ангажирани.
Каква функция изпълнява религията?
Съществуват 2 класически подхода в изучаването на религията в социологията.
Първият анализира религията откъм експлицитната (явната) и функция. Ролята на религията според М. Вебер и теологъ П. Тилих е да решава човешките дилеми като смърт, болест, раждане и др.
Вторият подход се свързва с името на Емил Дюркем, които твърди, че на функцията на религията се състои главно в това да организира и сплотява човешките групи.
Ако вземем независимо кой и да е от двата метода, попадаме в клопката на рамката. Анализът ни тогава ще трябва да се движи в тази плоскост. Той ще бъде ограничен, не само защото трябва да противопоставяме един друг двата подхода, но и по простата причина, че може да ни ограничи в светогледа, в гледната ни точка и оттам да пропуснем факти, които не се съотнасят нито към един от горепредставените ни подходи. Всичко това е с едно главно съображение, което по скоро е причина, а това е фактът, че работим с малка група и именно по тази причина няма нужда да налагаме теоретично конструирани мисловни шаблони, които са едно макросоциологическо обяснение на реалността, а вместо това тук имаме възможност да питаме хората защо вярват и в какво вярват. Казано с две думи, в моето наблюдение водещо беше да търся мотивите, а не функцията.
Първото, на което се натъкваме, когато директно или не започнем да питаме
в какво вярват хората, е “Аллах”.
Както споменах още в началото, тази дума назоваваща бога на арабски, присъства в разговорите на всички нива. Тук вече се убеждаваме, че тя се намира не само в речниковия състав и всекидневната реч, нещо повече – тя е израз и обобщение на свръхестественото.
В самото начало видяхме, че се създава още от най-ранна детска възраст мисловен светоглед, който обяснява всички или почти всички житейски събития като смърт, раждане, болести, късмет и др. чрез волята на Бога, чрез свръхестественото. Това, което не се вижда: Освен чието житейски събития, чрез религиозното се обясняват и всички природни феномени и катаклизми. Неведнъж съм присъствал на разговори, в които се коментира градушка, засушаване и др. като израз на Божията воля, дори като желание да накаже “земните, защото са грешни”.
Човекът няма силата и волята, както и отговорността за повече от постъпките и нещата, които се случват в живота му според възгледите на българомохамеданите. Дори повечето девиантни прояви се характеризират и обясняват като намеса и воля на “Аллах”.
Тяхната вяра се основава предимно в Аллах и свръхестественото. Това е единствената гледна точка към заобикалящия ги свят и личният им живот.
Каква е необходимостта, какъв е мотивът да вярват в Аллах?
Не беше лесно да дефинирам мотивите за вярата на моята изследвана общност, но за сметка на това беше лесно да ги разбера.
На първо място традицията оказва огромно значение в религиозните им вярвания и практики. Там се вярва, “защото трябва”. Много често чувах отговора, когато задавах въпрос “Защо вярваш” или косвено се опитвах да добера до тази информация “Как бари”!
Тук трябва да уточня, че “бари” се използва тогава, когато не е възможно друго решение, няма друга алтернатива по въпроса, независимо от характера на проблема. Виждаме дори как и чрез самия език е формулирано и изградено това устойчиво и обусловено от традицията схващане. “Не можеш да не си вярващ, ти в такъв случай не си част от нас, ти си чужд” – така може да се обобщят възгледите и една част от мотивите на хората да вярват.
Не можем да подминем факта, че голяма част от хората в интервютата (разговорите) с мен споделяха за нуждата някои да ги следи, да съблюдава добрите и лошите дела да наказва, “както на земята, така и в другия свят”. Тази роля според тях се използва от Аллах. Тук цитирам “Той следи и си записва всичко. На Съдния ден всеки ще получи заслуженото”.
Ако трябва да се обърнем към двата подхода, които споменахме по-горе, става ясно, че религията изпълнява и двете функции – както нуждата от обяснение на света и спасението, така и свойството да заздравява и спречва обществото. Но чак сега можем да говорим за функция, след като сме достигнали до нея, извличайки съдържателната информация за мотивите, а не по обратния път.
Виждаме обаче, че има и друг момент, които можехме да прегледаме, и това е обусловеността на вярването от традицията. В тази връзка М. Серафимова пише: “В света на традицията религията е “смислов код”, който изразява социална приемственост...”
По късно, когато разгледаме историческата съдба и репресиите, ще видим защо вярата е толкова традиционно обусловена.
Религия и сексуалност
Нека сега проследим как религията влиза и определя междуполовите взаимоотношения и сексуалността.
Ислямът признава превъзходството на мъжа пред жената. В исляма са разпределени кардинално социалните роли, които трябва да изпълняват мъжете и жените. Жените в тази общност признават превъзходството на мъжа. Мотивите, с които се аргументират на въпроса “Защо”, бяха неясни и необосноваващи самото твърдение. Отново стигаме до извода, че жените се “прекланят” пред мъжа, защото “така трябва”.
Тук отново виждаме традицията. Без да пресилваме нещата, трябва да признаем, че патриархатът определя полово-ролевите отношения, а не само ислямската концепция за пола. Относно сексуалността, още от малки момчетата се провокират от по-възрастните мъже и непрекъснато се насърчават да правят секс, да мислят и търсят секс. Това може да се обясни както с концепцията за “разрушителната” сила на потиснатата сексуална енергия, проповядвана в исляма, така и със схващането за секса като потвърждаващ мъжката идентичност – (Бадентер. Е).
Мароканската социоложка Ф. Мерниси твърди, че в ислямските общества жените не могат да интернализират забраните и затова се обличат по този начин. Това се явява като изкуствена преграда, идваща да защити жената срещу желанието на мъжа за секс. При помаците на момичетата от малки се внушава, че сексът им е забранен, те трябва да бъдат девствени за съпруга си, както видяхме, при мъжа е точно обратното, той се стимулира да бъде сексуално активен. С тази фактология може да се обяснят странни или различни сексуални практики, съществуващи там, но това е тема на друго изследване.
Религия, етнос, политика
Съществуват исторически данни за 2 вълни от репресии, насочени към смяна на имената. Първата вълна се датира около 1912 – 1913 г. Тя е свързана с смяна не само на имената, но и на религиозната принадлежност. Отменят се службите в джамиите на арабски, сменя се облеклото – всичко с цел да се доближат максимално и да се слеят с останалата част от населението.
Втората вълна е в периода 1971 – 1974 г. тогава се сменят имената на 220 хиляди помаци.
Когато с моите респонденти сме се връщали назад в миналото, всички, независимо от възрастта, говорят с тревога, с обида. Повечето от тях все още раздават правосъди, казано метафорично, чрез Бога. Те проклинат, доста често отправят молби към “Аллах” да накаже виновните за това.
Относно етническата принадлежност не би било правилно да се наричат и класифицират като етнос. Защо?
Ако българомохамеданите са етнос, то етнос са всички българи, които говорят български език, но имат вероизповедание, различно от православното християнство. Помаците говорят български език, думите на турски, които използват, не са повече от тези използвани и от българите християни. Те нямат морфологични или физиологични разлики от християните, подобно на ромите. Историческата им съдба и репресиите срещу тях дават основание да се твърди, че ако трябва да ги разграничаваме, независимо от целта, дали е чисто познавателни или не, те би трябвало да се наричат помаци, което идва от помъчен.
Как са свързани религия и етнос?
Магдалена Елчинова говори за конструиране на идентичност при българските турци чрез религията, и то чрез исляма. Те според нея не признават помаците за нито толкова религиозни, колкото са те, нито толкова запознати с религията. С две думи турците твърдят, че помаците са по-малко религиозни и от тях. Помаците обаче се припознават с турците. Дори бих казал че за хората от Брезница не е ясно дали смятат, че са турци защото са мюсюлмани или се смятат за мюсюлмани защото изхождат от схващането, че са турци. Хората не са длъжни да познават етническата и изобщо научната теория. Те се смятат за турци, защото изхождат от една много проста следствена връзка: Както турците, така и те имат общи историческа съдба и репресиите са насочени към всички. Нормално е те да се идентифицират и причисляват към турците. Както изясних в началото на този текст, българите християни за тях са “чужди”, те се разпознават чрез имената и религията, а в случая с турците имат сходни имена и еднаква религия и затова е нормално те да се самоопределят като турци, но реално те не са нито турци, нито етнос, а малцинствена група – за комуто как е удобно помаци или българомохамедани.
Заключение
Религията при помаците от Пиринският регион се предава и формира в процеса на социализация. Още от най-ранна детска възраст в детското съзнание се изгражда знанието за “чужд” и “друг” основано на критерии “религиозни” различия. Освен самото разграничение се създава мисловно-интерпретативна схема, чрез която хората през целия си живот си обясняват предимно чрез религиозното и свръхестественото заобикалящият ги свят и личната им съдба.
Основна причина за този процес е затваряне на общността, породено от политическите ходове срещу тях.
Наблюдаваме един уникален механизъм, изграден от общността. Чрез символиката на религията и свръхестественото тя е намерила начин да запази същността и характера във времето.
Друго, което прави силно впечатление е фактът, че религията не се критикува или разглежда. Такъв случай няма. Самият факт, че можем да кажем една лоша дума срещу религиозното и Аллах е “голям грях”. Това е една от основните причини хората и до днес там да са силно религиозни и да не напускат общността си. Още от малки в тях е заложен механизъм които не позволява “критика на начина на живот и религиозните светогледи”. Това се допълва и от факта, че религията не се познава добре, а всички знаем, че не се критикува тогава, когато нещо не се познава.
Без да звучи пресилено, религията като част от културата и традицията е съхранила спецификата на българомохамеданите и до днес, което от своя страна е едно от богатствата на България откъм културно разнообразие и плурализъм.
Използвана литература:
1.Бадентер, Е. ХУ на мъжката идентичност. ИК Колибри. С., 2002г.
2.Вебер, М. Смисъл и ценност. Критика и хуманизъм. С., 1998г.
3.Джонев, С. Социална психология – том 2 и 3. София – Р. С., 1996г.
4.Карахасан, И. Етническите малцинства в България. Лик. С., 2005г.
5.Мийд, Д.Х. Разум, аз и общество. ЕА. С., 1997г.
6.Серафимова, М. Религия и култура. бр. 2. С., 1999г.
7.Уилсън, Б. Религията в социологическа перспектива. Праксис. В. Търново
8.Фотев, Г. Другият етнос. НИ “Марин Дринов” С., 1994г.
9.Фотев, Г. Диалогична социология. ИК “Изток – Запад”. С., 2004г.
10.Световен речник по социология. Бургас, 1993г. – Делфин Прес.
11.Религия и политика – сборник. Б-д., 2005г.
12.Mernisi, F. Indiana university press., 1987г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар